Ние сме на пръв поглед обикновено семейство, но с необикновена история, която започва така:

“Имало едно време в едно далечно царство – цар и царица. Царят бил с голяма пухкава брада, а царицата имала красива дълга коса. Те били мили, добри, талантливи, работливи, малко щури понякога, и много много се обичали.”

А зад тези образи сме ние – Мариана (35г.) и Кирил (39г.). Заедно сме от 12 години, женени сме от 6. Аз съм художник, по настоящем – графичен дизайнер в рекламна агенция. Завършила съм Националната Художествена Академия със специалност Графика. Съпругът ми е хардуерен специалист и има собствен бизнес. И макар че работата ни е коренно различна, ние имаме много общи черти, възгледи и интереси. Харесваме тежката музика, фантастичните книги и филми, уюта на дома – падаме си домошари, но и не ни липсва авантюристичен дух – любители сме на летенето с парапланер. До тук не звучи кой знае колко необикновено. Докато решихме, че е станало време да станем трима.

Как стигнахте до решението за осиновяване?

От много млада винаги съм се чувствала по-зряла от връстниците ми. Така и от рано аз се чувствах готова и много исках да стана майка. Дори бих казала, че бях нетърпелива да вляза в тази най-сложна житейска роля. И може би точно заради това, при мен трябваше да се случи по трудния начин. Първият ни опит за бебе завърши с гръм и трясък с вътрешен кръвоизлив, спешна операция и в крайна сметка останах с една тръба – извънматочна бременност. Вторият опит беше направо катастрофален – масивен вътрешен кръвоизлив за часове. Бях на крачка от смъртта и болката бе неописуема. Спасиха ме в Пирогов, а диагнозата – извънматочна коремна бременност! Такъв случай се среща веднъж на милиони! След това решихме да опитаме с Инвитро процедура – само една – и каквото сабя покаже. И след като не се получи, и след поредната разбита надежда, терзания и въпроси “защо съм наказана така, защо на мен?”…..Подадохме документи за осиновяване без никакви колебания…. Благодарна съм, че имам такъв мъж до себе си, който ми каза, че за него е важно единствено да съм здрава и не го интересува, дали ще има биологично дете, и не ми позволи да вляза във въртележката на безкрайните Инвитро опити, надежди, провали и съсипано здраве!

Мисълта за осиновяване никога не ни е била чужда. Нашите най-близки приятели и кумове осиновиха тяхното момиченце и ние бяхме с тях през целия път. И до ден днешен за нас те са семейство за пример с тяхната сила, отдаденост, сплутеност и обич! Още тогава, когато те срещнаха тяхното мъниче, ние си обещахме, че даже и да имаме биологични деца, и ние ще осиновим детенце. Това беше още преди да се оженим. А ето ни сега по техните стъпки.

Ходили сте на психолог, докато е бил процесът по осиновяването. Чувствахте ли се подготвени след срещата с него и въобще какви са ви впечатленията от тези срещи?

Всичко стана много бързо – неочаквано, защото ние се бяхме подготвили за тромава процедура и дълго чакане с години ако трябва. Всички документи събрахме за 3 дни, а те са много! Навсякъде, по всички институции срещнахме голямо разбиране и веднага ни издаваха нужните документи. Следваха 3 месеца срещи със социален работник и ходене на задължителни групови курсове с психолози. Бяхме изненадани, че ние сме най-младите кандидат осиновители в нашата група. Тогава аз бях на 30 години, Кико – на 34. Всички останали бяха над 40 – 50 годишни! Чудех се, защо тези хора са се измъчвали толкова дълго и защо не са предприели тази крачка много по-рано? Толкова силни ли могат да бъдат човешките предразсъдъци?! А тези срещи с психолозите бяха именно за това и за да ни запознаят с трудностите, които могат да възникнат при отглеждането на осиновено дете, които повярвайте ми – нямат нищо общо с тези при деца, родени в семейството си. Изоставянето винаги оставя своята травма, дори и детето да е било на дни, когато е било осиновено. Много от хората в групата смятаха, че курса е бил подтискащ, но моето мнение е, че е изключително полезен ако отидеш с отворен ум. В крайна сметка ние бяхме там, за да научим как да се справим в трудните ситуации, а за хубавите – всеки знае как да ги изживее. Курсът е създаден, защото през последните години са зачестили разсиновяванията в България поради незнание и неподготвеност на хората, които тръгват по този път с погрешни представи и не успяват да се справят още при първото по-голямо затруднение!

Какво се случи на първата ви среща – емоции, мисли… появи ли се колебание или точно обратното?

Около 3 месеца след като вече бяхме вписани в регистрите на чакащите, получих обаждане, че сме избрани за едно детенце… Беше толкова неочаквано скоро! Цялата се тресях от вълнение. Докато пътувахме за първата ни среща, сякаш бушуваше ураган в главата ми, сърцето ми щеше да се пръсне, а пътя ми се струваше безкрайно дълъг. Питах се, как ще разбера, че това е моето детенце? Дали ще усетя връзка? А ако нищо не почувствам към това дете? Как бих могла да го откажа?!… Но в момента, в който я видях…трудно ми е да го опиша с думи…сякаш времето замря…и единственото което исках беше да я гушкам и не можех да спра да плача – щастливи сълзи на неземна радост! Това не беше любов от пръв поглед, защото това описание е слабо за да изрази чувството… а по-скоро, сякаш бяхме две души, които е писано да бъдат заедно, но са се изгубили някъде по пътя и сега се събират отново. Ето в такива моменти, човек наистина усеща и разбира, че има съдба, предопределеност! Ето тогава, държейки в ръце това прекрасно, бузесто, 9 месечно мъниче, аз разбрах защо е трябвало да изтърпя всичката онази огромна болка и мъка – това е бил начинът на Вселената да ме поведе по пътя към МОЕТО детенце! Това беше голям урок!

Вие ли избрахте името на детето?

Много се колебахме дали да променим името и, защото беше хубаво. Но в крайна сметка надделя желанието ни да и дадем нов старт с ново име. Вярвам, че името на човек носи голям заряд и влияе на съдбата му и искахме то да е заредено с нашата любов, с частица от нас. Спряхме се на Калина – красиво, българско, благозвучно и много много утива на румените и бузки!

На една от снимките видях лисичка. Разбрах, че е специална…

Да, Лиско е специален! Психолозите ни посъветваха на първата среща да оставим на бебето нещо, коeто да му мирише на мен. Този малък, нагушкан от мен, плюшен лисан беше нашият първи подарък за Калина и се превърна в нещо като мост по между ни. Неусетно стана най-любимата и играчка и с него сме навсякъде, буквално! Той е като част от семейството, а при въпроса “Къде е Лиско?” – всички изтръпваме и започваме да се оглеждаме, да не би да сме го загубили. Покрай него, лисицата ни стана любимо животно и присъства в дома ни и по дрехите ни под всякаква форма.

Не криете от мъничето, че е осиновено. Как подходихте – как ѝ споделихте, тя как ви отвърна?

За нас е невъобразимо да крием такава тайна в семейството си! Учим я от сега, че трябва да си казваме истината, да не се лъжем, да си имаме доверие. Най-добрият начин за споделяне е да се въвежда детето постепенно и информацията да му бъде поднесена така, че да може да я възприеме според възрастта си. За момента ние и разказваме как сме се намерили и сме станали семейство. Често разглеждаме снимки от първите ни срещи. Когато узрее в главичката и, тя сама ще започне да пита и ще иска по-подробна информация. Но за сега за нея това е напълно достатъчно и го намира за съвсем нормално, а именно това е целта – да израства с мисълта, че осиновяването е също толкова естествено, колкото и раждането. Майка не е непременно жената, която те е родила, а истинска майка е тази, която се грижи за теб, трепери за теб, смее се и плаче с теб, живее за теб, винаги е до теб и никога НИКОГА няма да те изостави!

Разбрах, че имаш идея за приказка с твои илюстрации – само порект ли е или вече си я започнала? Има ли вече заглавие?

Приказката е на лице и в същност тя е нашата история. Събудих се една нощ с тази идея в главата, станах и веднага я записах. После започнах да я дооформям малко по малко. Целта ми е, чрез приказната форма, по-лесно да обясня на едно 3 годишно дете концепцията за осиновяването. В нашата семейна приказка има, както вече разбрахте, цар и царица, има изпитания и приключения, има една лисица, щипка магия и малка принцеса. За момента работното заглавие е Лиско и принцесата. Все още текста търпи промени и събирам вдъхновение за илюстрациите, имам вече нахвърляни скици. Много критична съм към себе си и ми липсва смелост понякога, но съм твърдо решена да завърша този проект заради Калина. Първоначално нямах планове тази приказка да излиза от семейството ни, но получих неочаквана подкрепа и подтик от близките и приятелите ми, на които съм я разказвала, да я издам. И постепенно идеята ми прерастна в нещо по-голямо – да направя книжка, която да помага на семействата с малки осиновени дечица, да улесни не леката задача на съобщаването от страна на родителите и осмислянето от страна на децата. В момента обмислям как да вкарам в историята елементи на персонализация, така че да бъде по-близка до малките слушатели.

Знаете ли дали е споделяла с други деца, че е осиновена и това как се възприема – не само от децата, но и от възрастните?

Понякога, като се присети, разказва как сме се намерили и сме станали “тЛимата семейство и се обичаме!” Но не знам дали говори за това с другарчетата си. Мисля, че все още на тази възраст децата нямат изявен интерес към това как са се появили. За тях мама си е мама – единствена и всесилна. С възрастните, разбира се е по-различно. И макар че до сега сме срещали само положителни реакции, не мисля, че хората разбират напълно акта на осиновяване. Веднага като разберат, че сме я осиновили, всякаш започват да виждат в нас някакви благородни спасители, а в същност е точно обратното – това малко същество спаси нас по толкова много начини! И почти винаги следва коментар от сорта “Сега може да ви се получи и да ви се роди ваше дете”. Калина Е НАШЕ дете! Повече, отколкото може да си представите, именно защото е осиновена и смятаме, че ни се получи чудесно! Но не мога да се сърдя…може би хората просто не знаят какво да кажат…

От всичко, през което сте преминали до момента, кога ви беше най-тежко и трудно?

Прибирането с нея първия ден у дома беше изключително стресиращ за всички ни. Изпуснахме времето и за хранене по пътя и докато стигнем до вкъщи, тя вече пищеше неистово, сменях памперс за пръв път, къпането беше истински кошмар и през цялото време тя не спираше да плаче. Щурахме се и се чудехме какво да правим и правилно ли изпълняваме всички заръки. Опитвах се да я приспя като сигурно изпях 1000 пъти първия куплет на Зайченцето бяло, защото блокирах и само него си спомнях. И когато най-сетне тя заспа от изтощение – ревнах аз. Тя беше като едно изплашено зверче на непознато място с непознати хора… Изобщо първите няколко седмици бяха много трудни докато тя се успокои и започне да ни се доверява. А и ние трябваше да свикнем с новите си отговорности и режим. Пълното адаптиране преминава през няколко фази за около година и поведението ѝ беше като по учебник през това време. И да – чак след година, вече имаше истинска и пълна привързаност към нас и за нея ние най-сетне бяхме станали най-важните хора, бяхме семейство!

Имаше и други трудни моменти, но с подходящото отношение и с много любов, мисля че се справяме много добре за момента.

Как се промени животът ви след като станахте трима у дома и кой диктува правилата сега?

Разбира се, всичко сега се върти около малкото човече. Но чувстваме живота си по-пълен и осмислен. Най-хубавият момент от деня ми е, когато се прибирам и още преди да съм отключила, чувам от вътре трополенето на крачетата и, радостното писукане и възгласите “Мама , мама!” Хвърля се на врата ми, гушкаме се силно и започва със задъхване да ми разказва, какво са правили в детската градина, какво е рисувала, къде се е ударила и каква супа и второ е яла на обяд… Ей тези простички неща пълнят душата ми с небивала радост и благодарност! Може би това, което се промени най-много лично при мен, е че започнах повече да ценя времето си, времето прекарано с Калина. А също така, започнах да се грижа за личностното ми израстване, за здравето ми, за да бъда пълноценна жена и майка, и да и бъда добър пример за подражание.

Как се обръщате един към друг?

Ние я наричаме Буби – от буболече, нашата малка Калинка-малинка. Тя се обръща към нас с “маменце” и “тати”, или чувайки от нас как се обръщаме един към друг със “слънчо” – звучи много сладко от нейната уста. Много се забавляваме, когато изполва неочаквано точно и на място цели фрази, чути от нас.

Тя има ли любими занимания?

Безспорно – люлеенето на люлка, когато сме из паркове и градинки. А в къщи обича да пее на микрофон и да свири на малките си инструменти (много е музикална), да ми помага в кухнята, да рисуваме заедно, да се гоним и боричкаме и да играем на “ездач на дракони” – мама играе ролята на дракон, а Калина се хвърля на гърба на дракона и се започва едно летене из къщи с писъци и смях до пълно изтощение на горкия дракон! В последно време и у нас станаха хит всякакви филмчета с феи и принцеси, но любима и е Мулан, с която се оприличава – “Аз съм силна и смела като Мулан!”. И много се забавлява да си разменяме репликите на дракончето Мушу. Добре че и на мен са ми слабост анимациите – работех в анимационно студио преди години и мечтаех да работя за Дисни, така че всички герои са ми добре познати и бързо влизам в роля!

Какво е семейното ви послание към родители, които се колебаят дали да предприемат крачка като вашата?

Много хора се колебаят заради определени предразсъдъци, незнание или страх. Дали заради криворазбраното ‘‘ Крушата не пада по-далече от дървото‘‘, на което ние ще отговорим – човек става такъв, какъвто го възпиташ и научиш да бъде. Всички ни казват, че Калина прилича на нас – именно защото НИЕ сме нейния пример!

За някои хора пък е трудно да преглътнат, че може да отглеждат ‘‘чуждо дете“, но повярвайте – в момента, в който поемете в ръце малкото беззащитно същество – то ще изпълни целият ви свят и нищо друго няма да има значение! Родител не е този, който ражда деца… Родител е този, който живее за децата!

А твоето лично – на жена и майка..

Посланието ми е към всички млади жени, със или без репродуктивни проблеми – не отлагайте дълго майчинството и не съсипвайте здравето си с поредица Инвитро процедури, когато някъде там може би ви очаква и вашето детенце, объркало пътя си към вас!

Да осиновим, бе най-доброто решение и най-истинското нещо, което сме правили в живота ни! Не сме съжалявали нито за миг и всяка сутрин, с отварянето на очите си, първото нещо, което минава през ума ми е – благодарна съм, че те имам, мое малко съкровище, благодарна съм, че дойде при мен и точно ти си мое дете, БЛАГОДАРНА СЪМ!

Снимки: Mamuri